- Веселото Зайче Петров.
- Бихте ли поканили, – обърна се доктора към специалния агент - Веселото Зайче да заеме легнала позиция на количката, за да бъде приет официално в шеста районна морга.
- Отказвам да легна!
- Това не е молба. Дай да си спестим малко нерви. За да влезнеш трябва да те вкараме легнал на количка, покрит с ей тоя чаршаф. Единственият избор, който имаш от тук нататък е ти да избереш момента на смъртта или ние да го изберем.
И докторът вдигна малка спринцовка, и леко я разклати пред лицето си.
- Какво ще бъде?
- Отказвам да... – И той припадна от удара в тила, който специалният агент му нанесе.
Вкараха го на количката покрит с чаршаф и когато се свести първото, което усети беше някаква комбинация от болка в главата и чаршафа върху лицето си. Той избута плата и нервно седна на масата. Намираше се в дълъг коридор с неприятен сивкав цвят. Прясно боядисан.
Михаил стана от масата и се приближи до първата врата. През стъклото се виждаше познатият му вече доктор. Михаил усети нещо на ръката си и като я вдигна видя на китката си лента с номер. Много му се прииска да влезне и да му разбие главата в хубавата сива метална маса, но чу смях от дъното на коридора, и като обърна глава натам тръгна бавно към двойната врата. Побутна я и като влезна видя зала с наредени легла, върху тях няколко трупа, а в дъното остъклено помещение, в което трима играеха карти.
Тръгна бавно към стаята и без да иска бутна едно от леглата. Един от труповете се размърда и като надигна глава погледна право в него. Не изглеждаше никак мъртъв.
- Нов ли си? – Михаил кимна – Не приемай инжекцията. Има точка в наредбата, която ти дава право да отлагаш часа на смъртта поради извинителни причини от особен характер.
- Особен характер?
- Да, имаш право на спешна медицинска помощ ако си още жив, имаш право на последно обаждане. Не го използвай никога. Какво още беше... Вече ги забравих. И всеки ден отиваш и си попълваш оня формуляр ей там и го завеждаш с официален номер.
- Формуляр?
- Да. Формурляр номер 5.
И другия се отпусна назад, като сложи ръка пред очите си за да не му пречи светлината, а съседният труп промърмори.
- Питай брат ми. Той ги рецитира като стихотворение.
Михаил го погледна като вдигна неразбиращо ръце продължи към стаичката. Като го видяха тримата мъже се развикаха и засвиркаха.
- Айде! Нов имаме! Ти от кои си? Боц или формулярче?
Той ги изгледа и се усмихна.
- Така като гледам четвърти за белот. – И той се почеса зад ухото като се усмихна.
- Ей тва е! Това е! Влизай, сядай мъжки! Слушай сега. Докторчето не е лошо момче, но горкото много промито. Много съвестно си върши работата. Но ние сме му намерили цаката. Ето го и него, идва. Гледай, гледай го как върти дупенцето. Да му го схрускаш.
Те го посрещнаха с въздушни целувки и свиркания.
- Ей, докторче, как сладко го въртиш това дупенце... Ей...
- Казах ви! – Тросна се доктора като си пъхна химикалката в джоба на престилката и си намести очилата. – Аз съм хетеросексуален мъж!
- Хайде, бе докторе. Много сме самотни...
- Започвате да ме притеснявате вече. Хересвам жени, престанете!
- Докторе, много ме боли зъб. Мисля, че имам кариес. Можеш ли да ми го извадиш?
- Казах ти. Аз съм патоанатом. Или нещо подобно вече. Поне. Не съм зъболекар. Мога да го извадя, когато умреш.
- То аз официално на хартия съм мъртъв, нали? Айде, бе, докторче.
- Глупости не ми се слушат. Зъб ще му вадя... В моргата...
- Поне морфин имаш ли?
- Бе, какъв морфин, бе хора... – Доктора се подпря на стената и като разтърка очите си под очилата заговори нервно. – Откакто почнаха да ви карат тука това място вече не е моята морга! Писна ми от вас! Вие сте кретени! Всичките сте кретени тука! Като са казали, че трябва да умирате умирайте, бе! Обърнахте ми моргата на игрална зала!
- Изгони ни, бе!
- Не мога! Повярвай ми! Предпочитам да си стоя на тихо сред труповете. Не говорят, не викат, не се оплакват, не се разхождат голи напред назад... Погледни го и тоя, погледни го!
Доктора посочи един в залата, който се разхождаше гол около леглата.
- Просто не мога повече. Не мога. И тия кретени с техните наредби... Ще стоя аз тука с живи хора! Не харесвам живите хора! Харесвам си мъртвите! Не ви искам тука! Непоносимо е! Вие не спирате да говорите! Не спирате да ходите. Ходите напред назад. Мъртви сте, а се разхождате. Не мога да го поема повече това!
Те се смълчаха и го загледаха – един ядосано, друг укорително, трети съжалително.
- Какво ме гледате?! Кой ги бие тези инжекции?! Не съм учил за палач! Мислите ли, че ми е приятно!? Някой идиот измислил да ви праща да умирате, ама вие като не искате да умирате аз какво да направя! Разберете ме, тежко ми е. Пречите ми. Преди три месеца тук беше рай. Тихо, спокойно. Никой не влиза, шепот не се чува. Току щръкне някоя ръка. А сега... Карти, алкохол... От къде намерихте пиене?! Това моята бутилка ли е?
Патоанатома си взе бутилката и двама станаха и го наобиколиха. Единия взе бутилката от ръцете му, а другия хвана доктора за рамото и като натисна, накара го да седне на един стол.
- Виж кво, докторче. Не сме те преклецали само защото те виждаме, че си душичка. Не искаме да пратят някой цербер на твое място. Но пиенето няма да пипаш, защото страшно. Разбра ли?
- Да. – Погледна го уплашено патоанатома и си намести очилата.
- От тук нататък всеки ден ще искаш по една бутилка към провизиите, които ти носят. За медицински нужди. Агорафоб ли беше. Не можеш да избягаш. Въвеждаме нови правила. От сега натътак ти ще попълваш формулярите. И като докарат нов първо ще му четеш правата, както трябва, не по устав. Ясно ли е? Аман от изпълнителни страхливци. Нека си знаят правата. – И той така го стисна за врата, че патоанатома леко простена:
- Ясно. Боли, боли... Но моргата ми ще се напълни с живи хора...
- Точно така. Ще се напълни. И тогава ще си направим малка революцийка. И всички ще я напуснем. Пийй и слушай сега. Първо ще вземеш кода за вратите отзад...
No comments:
Post a Comment