Овеч през погледа на орела, автор Цветанка Симеонова

Срещаме поредната интригуваща книга от Цветанка Симеонова, която ни въвлича в историческото минало. Книгата е изключително богата на ценни информации за крепостта Овеч. Илюстрирана е от Веселин Чакъров, който има традиционно голям интерес към книги с историческа тематика и е илюстратор на десетки исторически книги. 

На кръстопът между пространство и време, една древна и величествена крепост разказва истории за България и българите. И няма нищо случайно във факта, че някои от тях все още са незавършени, защото посоките на времето още крият своите загадки.
Книгата, която държите в ръцете си, представя някои от най-любопитните моменти от съществуването на крепостта Овеч: от първите племена и народи, които са я населявали, през двете български царства, Савойския кръстоносен поход, османското нашествие и до похода на Владислав Варненчик и Янош Хунияди.
Кой е символът на Овеч? Какво е значението на твърдината за отбраната на Аспарухова България? Какви съоръжения е притежавала крепостта? Кои са били Негавонаис и Корсис? Какви ритуали са изпълнявали монасите-отшелници, живяли в скалния манастир? Кой е цар Ивайло и как се разраства неговият бунт? Какво се е случило през 1388 г. и през месец ноември 1444 г.? Какви следи са останали от нашите предци, населявали района на Овеч?

Отговорите, както и някои догадки, ще откриете в тази енциклопедия!

Защото историята ни дава ценно познание за нашето минало и благодарение на такива книги можем да нидим отвъд ежедневието и да се впуснем в едно изключително приключение на познанието и удоволствието от самия текст. 

Дългогодишен журналист от Русе издаде книгата "Обсебеност. Лора и Поетът"

 Дългогодишен журналист от Русе издаде книгата "Обсебеност. Лора и Поетът"

Дългогодишният журналист от Русе д-р Виолета Радева издаде книгата "Обсебеност. Лора и Поетът". Това съобщи за БТА Виолета Радева.

Авторката каза, че я посвещава на 110-годишнината от трагедията, разиграла се на 29-и срещу 30-и ноември 1913 година на ул. "Раковски" 126 в София.

"Кървавата развръзка на одумваната от всички страст, пламнала между популярния и обичан особено от младите поет Пейо Яворов и красивата Лора Каравелова е дала храна за написването през изминалия повече от век на хиляди страници, на стотици статии и книги. Какъв е смисълът към тях да се добавят нови, когато всичко е вече казано - би се запитал читателят, запознат с изследванията на Ганка Найденова, Михаил Кремен, Никола Гайдаров", каза Радева. По думите й има много неосветени и дори неизвестни факти, някои от които съзнателно премълчавани, особено след 9-и септември 1944 година.

"В книгата са привлечени неизвестни или слабо познати спомени на съвременници, писма, потънали в Централния държавен архив и в Българския исторически архив на Националната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий", лични разговори - например със снахата на Лора - Фани Дренкова, с Румена Паскалева - внучка на Васил Беленски, собственик на къщата, където 11 месеца живеят Яворов и Лора, с видната германистка Жана Николова-Гълъбова, със сина на д-р Божирад Татарчев - Андрей Татарчев, със сина на литературния критик Петко Росен - Росен Чорбаджиев", обяснява Радева.

Тя посочва, че основната линия на изследването е в защита на идеята, че не е необходимо да мразим Лора Каравелова, за да обичаме и харесваме големия български поет. "Те двамата са герои на една истинска Шекспирова трагедия, личности със силни характери, с големи страсти. Трагичната вина на всеки от тях е предопределена именно от техните характери и страсти, от великата разпоредителка на Живота - Съдбата", казва авторката.

Книгата е отпечатана в русенското издателство "Лени Ан" и скоро ще бъде представена официално в крайдунавския град.

/АКМ/

Детска книга беше представена в Радомир

Прескруб Радомир се проведе среща с писателката Хелиана Стоичкова. 

Иваело Шопски покани и представи в Радомир писателката Хелиана Стоичкова. Той представи и други нейни книги, които с удоволствие сподели, са инспирирани от него самия. 

"Културният ни живот се обогатява от тази среща" каза още Иваело Шопски.

"Много е добре ако родителите прочитат книгите, които слагат в ръцете на децата си за да направят сами те подбор какви сюжети и какви концепции за света ще достигнат до децата им. Отношението към децата, които искаме да растат мъдри и добри хора се отразява и от това какви книги поставяме в ръцете им." Каза също Стоичкова.

Хелиана Стоичкова е автор на 19 детски книги, всяка от които съдържа по няколко детски приказки. В тази книга са включени 4 отделни истории, които са вписани една в друга. 

Книгите на Хелиана за деца са често забавни, но съдържат много сериозни послания. Лошите остават без приятели, невъзпитаните получават шанс да се поправят, но ако не разбират какво са объркали също остават сами. Тази книга разказва за не един и не двама такива герои, които не знаят как да се държат културно.

По време на представянето на книгата "Пазителят на съкровището" авторката е обърнала внимание на няколко интересни неща свързани с четенето на детски книги.

"Децата имат нужда от качествено и морално издържано съдържание, което ги провокира да искат да растат мъдри хора"

Книгата "Пазителят на съкровището" е част от дълга поредица от детски книги на авторката. Тя е написана за по-малките читатели от 6 до 8 годишна възраст и разказва историята на малката стара дървена врата Яни, която търси едно дете. "Пазителят на съкровището" представя група от приятели, които не винаги излизат с най-мъдрите отговори на всички въпроси, но имат интересна хипотеза за това от какво са направени хората. Те са направи от мечти. Защото постоянно мечтаят и няма как да са направени от нещо друго. Тази приказка е сред първите книги на Хелиана стоичкова и е писана преди 20 години. Това, че излиза чак сега в книга се дължи на много интересни обстоятелбства сдвързани с илюстрирането й. Стоичкова разказа, че през цялото това време е била търсена концепцията какви трябва да бъдат илюстрациите и кой трябва да ги нарисува. И пътя на това търсене приключва, когато авторката се запознава с художничката Луиза Хамел.

Силата на "Диктатори, трактори и други приключения" се крепи на несъответствието между фантазия и реалност

Източник БТА

 
Силата на "Диктатори, трактори и други приключения" се крепи на несъответствието между фантазия и реалност, смята Димитър Кенаров

Писателят, поет и журналист Димитър Кенаров коментира, че истинската сила на текстовете в книгата му "Диктатори, трактори и други приключения" (изд. "Жанет 45") се крепи на несъответствието между фантазия и реалност. По време на представянето на изданието в рамките на 39-ото издание на Празници на изкуствата "Аполония" в Созопол той разказа за специфичния жанр, описван често като литературна журналистика, част от любопитните истории зад написването на текстовете, как се организират и редактират подобни статии, както и за основното предизвикателство да нямаш контрол над сюжета на историите, за разлика от художествената литература.

"Когато прочетох текстовете в ръкописа, си казах, че тази книга, освен заради качествата си, може да бъде четена и като скрит наръчник как се пишат подобни текстове и как се пише в подобен жанр, който тук не е много популярен", заяви в началото на представянето модераторът на разговора, писателят Георги Господинов. Той обясни, че текстовете са включени в книгата, след като те вече са били публикувани в някои от най-престижните американски издания като "Вирджиния Куотърли Ривю", "Атлантик", "Ескуайър", "Форийн Полиси", "Ню Йорк Таймс" и "Нюйоркър" и са имали друг живот. Господинов допълни, че онова, което харесва в тях, е срещата между лично и политическо. "Тази книга непрекъснато върви по ръба на това да показва политическото през личното и личното през политическото. Това е много трудно вървене. Това е много трудна игра", заяви той.

По думите му жанрът на тази книга има много имена. "Това може да се нарече най-общо нонфикшън, документално писане, литературна журналистика, нова журналистика, позната повече в Америка и в англоезичното писане. То има и аналог, и различие с очерковото писане тук. Самият Димитър Кенаров има прекрасен предговор, с който препоръчвам да започнете, защото с него той ни въвежда в контекста и е кратка история на този вид писане", заяви още Господинов.

Димитър Кенаров обясни, че онова, което го привлича в този тип истории, е не толкова придържането към фактите, а по-скоро това, че не можеш да контролираш историите. "То е като да се возиш в кола, някой друг да е зад волана и да нямаш право да казваш накъде да завиете. Нямаш контрол над сюжета, както един автор на художествена литература, и трябва да се справяш с несъвършенството на този живот. Иска ти се даденият герой да е направил еди какво си, но всъщност той прави нещо съвсем друго и противоречиво, което не може да бъде свързано с някаква наративна рамка. Какво правиш с един герой или история, който не е това, което си си представял?", запита авторът и даде пример, че това е като да построиш ракета с тухла, ластик и дъвка.

"Когато тръгнах да пиша за беларуските трактори, имах идеята да напиша повече за историята на Беларус и диктатурата там през този иконичен беларуски трактор, но когато ме арестуваха, цялата ми представа за сюжета се провали", разказа той. Подобен е опитът му и когато иска да разкаже за сноубордистите в Сараево, за които научава от ранния Фейсбук и които искат през сноуборда да възстановят връзките между различните етнически групи на бошняци, сърби и хървати там. "Отивам да пиша за тях и се оказва, че няма сняг. Ако беше роман, можеше да си го измисля и напиша, но в случая точно на това несъвършенство и несъответствие между фантазия и реалност се крепи истинската сила на тези текстове", коментира авторът.

Кенаров се съгласи с тезата на Господинов, че има известен вид завръщане към този тип литература, защото тя прави онова, което казва и Хораций, а именно, че литературата трябва да учи и да забавлява.

В представянето авторът разказа и за първия си подобен текст, когато малко след завръщането си от Америка и след смъртта на Милошевич получава от "Вирджиния Куортърли Ривю" задачата да напише репортаж директно от Сърбия. Тогава неволно се превръща и в контрабандист на дрехи, за да помогне на пътуващите с него във влака две сръбкини, които пренасят нелегално дрехи от "Илиянци".

"Има нещо прекрасно в това да си млад и наивен и да не знаеш как се пише подобна история, защото нямаш предразсъдъци и рамки, по които да работиш", коментира още той. Според него всеки писател губи тази невинност с времето и се опитва да я възстанови, като допълни, че сега е много по-организиран.

Онова, което читателят не вижда в тези истории, са шест пъти по-дългите истории зад тях - около написването, организирането, нервите, търсенето на точните хора, контактите, редакциите след това, поясни писателят.

Според него в българската литература има прекрасни примери за жанра нонфикшън. Освен по-старите и известни такива като Захари Стоянов, Алеко Константинов и Георги Марков, в началото на 90-те години подобни текстове се появяват в сп. "Егоист", каза още Кенаров. Коментира също, че в момента в България няма подобни издания, които могат да си позволят да публикуват нещо с дължина 30-40 страници и да платят за пътуването, за фотограф, за армия от фактчекъри, които проверяват всеки един детайл, както и редактори, които да положат толкова труд върху един конкретен текст.

На въпрос от публиката дали не се е изкушил да преведе сам текстовете си, Кенаров обясни, че е предпочел с това да се заема Ангел Игов, защото писателят смята, че той самият вероятно е щял да да промени много неща. На друго питане защо избира да разказва истории от места на болката и кризата той поясни, че се интересува от места, където журналистите не ходят вече. "Когато журналистите се разбягат, защото горещото събитие е приключило, тогава за мен започва интересната история и тогава човек може да види истинската болка. За мен е интересна не толкова раната от събития, а белегът", коментира писателят. Той допълни, че това дава на текстовете му и по-голям срок на годност.

Представянето приключи малко по-рано от предвиденото, защото, подобно на описаното от Димитър Кенаров предизвикателство на жанра в книгата "Диктатори, трактори и други приключения", в двора на Художествената галерия рязко нахлу силен вятър, който не бе сред предвидените обстоятелства и събори няколко екземпляра от изданието. "Ако човек пише литературен репортаж за това събитие, задължително трябва да влезе детайлът с вятъра и падналите книги", каза на финала авторът.

/ЛМ/

Николай Василев за Ваклуш Толев: Това е изключителен човек, когото трябва да започна да снимам

Източник БТА

Николай Василев за Ваклуш Толев: Творческата ми интуиция ми каза, че това е изключителен човек, когото трябва да започна да снимам

"Още тогава, когато видях Ваклуш Толев, творческата ми интуиция ми каза, че това е изключителен човек, когото трябва да започна да снимам. Той беше като ехидния образ на мъдреца в приказките, които като малки са ни чели". Това сподели пред публика режисьорът на филма "Ваклуш" Николай Василев за духовния учител Ваклуш Толев (1923-2013). Документалният филм е част от културната програма на Празници на изкуствата "Аполония", които гостуват от 28 август до 5 септември в Созопол.

Представянето на документалната кинопродукция, водено от продуцентът и кинокритик Божидар Манов, се проведе в Лятното кино в морския град.

Николай Василев разказа за идеята за създаване на подобен филм и за дългия процес по изготвяне му. "Този филм е плод на 20-годишна работа, ако не и повече. Това беше едно наистина митологично раждане. Както Атина Палада, която се ражда в пълно бойно снаряжение от главата, така се роди и филмът за Ваклуш", допълни той.

Божидар Манов представи сюжета на филма и каза, че "Ваклуш" е "изключително интересен филм за един доскоро непознат енигматичен човек, който в действителност е фигура с огромен духовен ореол". "Духовен учител, настойник, човек, който с всекидневното си писане формулира най-важните си идеи за смисъла на битието и написаното за човека в него", разказва още Манов.

В разговора Василев обясни, че след втората година от снимките по филма, той започва да разбира посланията, които Ваклуш Толев отправя чрез своите слова. "Всъщност не той има нужда от нашето или мое признание, по-скоро ние имаме нужда от това да видим, че един дух е бродил по тази планета, който не е съществувал, а е живял".

Режисьорът разкри словата, които играят ролята на негова лична мотивация, като цитира думите на Толев "Човечеството още съществува, но не живее". Той оправи искрени благодарности към екипа, участвал в създаването на филма и към виртуозния изпълнител на кавал Теодосий Спасов, който дарява своята музика за "Ваклуш".

Николай Василев представи и книгата на Ваклуш Толев "История на религиите" и поздрави издателство "Лексикон" за отпечатването на изданието, което описва религиите през прозрението на духовното виждане на автора.

Към края на представянето Божидар Манов определи документалните продукции като "пресети зърна с мъдрост от ситото на времето" и завърши с цитат на поета Иван Цанев, гласящ следното: "Същественото е край нас, размесено с подробности. Магията е да осеем подробностите и да остане в ръцете ни същественото".

БТА припомня, че премиерата за Бургас на документалния филм "Ваклуш" се излъчи на 7 юни тази година. Прожекцията се състоя в Културен дом НХК със съдействието на Община Бургас и Центъра за еврейско-българско сътрудничество "Алеф".

/ЛМ/

Имам траен интерес към историята на политически убийства в България, заяви писателката и журналист Ивайла Александрова

Източник БТА

Имам траен интерес към историята на политически убийства в България, заяви писателката и журналист Ивайла Александрова

Имам траен интерес към историята на политическите убийства в България. Това заяви по време на 39-ото издание на "Аполония" журналистката Ивайла Александрова при представянето на книгата си "Оловна тишина: Историята на един разстрел" (изд. "Жанет 45"), в която детайлно и документално изследва фактите около убийството на поета Никола Вапцаров през 1942 г.. Авторката на книгата говори за това как е възникнал нейният продължаващ вече десетилетие интерес към темата, разкри детайли от историята на присъдата, за начина, по който представя и търси фактите, описани в изданието, както и как последната книга, докосвана от известния български поет, е попаднала в семейството ѝ.

В началото на срещата, водена от поетесата, журналист и издател Силвия Чолева, бе прочетена част от смъртната присъда на 12 души, сред които е и поетът Никола Вапцаров, който на 23 юли в 21:10 ч. е екзекутиран, заедно с още петима души, в тунелите на стрелбището при военния арсенал на София.

Ивайла Александрова обясни, че е тръгнала към темата за убийството на Никола Вапцаров, водена от гласа на неговата майка Елена Вапцарова. Чува го във фрагмент от запис, пазен в Златния фонд на Българското национално радио, направен през 1959 г. "Намираше се в архив от звукови документи, които не бяха извадени, но е стоял скрит през всичките тези години, а през 2011 г. е бил скрит и засекретен и архивът на дело 585", допълни авторката.

Силвия Чолева допълни, че още след излизането на филма "Вапцаров. Пет разказа за един разстрел", който Ивайла Александрова прави заедно с режисьора Костадин Бонев по същата тема, тя е усетила, че нейната колежка от радиото няма да остави темата дотам. "Така естествено се стигна и до тази книга - много тежка, трудно написана, но много важна книга", коментира Чолева. По думите ѝ това е и книга, която говори за истината за делото на Вапцаров, но и за истината какъв е човекът Вапцаров, както и какво прави партията и историята с него. Според Чолева изданието катализира паметта и взривява поета, с което взривява и мисленето на хората него. "Паметникът, изграден около личността на Вапцаров от времето на Социализма, е толкова гигантски и сега Ивайла сякаш с едно длето така внимателно сваля излишния гранит около него, за да го превърне отново в човек и в крайна сметка - отново в поет. Защото всеки от вас, както и аз, ще си зададе въпроса как се случва това едновременно в поета и в човека и това един и същ човек ли е?", допълни тя.

Ивайла Александрова потвърди, че сякаш наистина не може да излезе от историята за разстрела на Никола Вапцаров. "Непрекъснато изскачат нови факти. Дори тази сутрин изскочи един, докато говорихме с пианистката Гина Табакова. При мен интересът е траен към темата за политическите убийства, защото за съжаление в България, а и в света, те не са прецедент, но българската нация перманентно обезглавява периоди на кризи и се повтарят едни цикли, в които обществото ликвидира мислещите си хора. Политическите и и идеологически доктрини отключват всичко това." Като пример тя даде как през 1925 година са убити Гео Милев и Йосиф Херц, 1942 година - Никола Вапцаров, 1944 г. - Райко Алексиев, Данаил Крапчев, Йордан Бабев.

Алексиева цитира и думите на доц. Георги Лозанов от филма на режисьора Атанас Киряков "1200 страници болка" за дисидента Стефан Маринов, където той казва: "Историята се пише от победителите, а ние сме в редкия случай, когато историята ни продължава да се пише от победените. Прието е, че в 1989 г. тоталитаризмът рухна, комунистите загубиха, но победените комунисти продължават да пишат историята на комунизма. Пишат я, премълчавайки истини и факти." Авторката обясни, че в "Оловна тишина" се говори именно за преиначената истина, за скритата история, за сплотената тайна, която е крита много години, тъй като делото е засекретено и е разсекретено полумълчешком чак 2006 г., макар че междувременно някои успяват с връзки да се промъкнат и да го прочетат и по-рано.

Авторката разказа и за някои от неизвестните факти, до които достига в процеса на проучване за тази книга, която е от 790 страници, писана е 10 години и в нея участват с разказите си 800 души. Един от тях е, че открива любовната поезия от Вапцаров, скрита в гардероба на Маргарита Радонова, съпругата на генерал Радонов, която лично ѝ я показва. Заедно с Костадин Бонев я заснемат, така че тя е документирана със снимки в книгата. Каква е нейната съдба след това обаче е неизвестно, защото Радонова вече не е сред живите, а нейният съпруг живее някъде в чужбина, допълни Александрова.

В края на представянето Ивайла Александрова завърши с един личен детайл, като разказа как се е сдобила с последната книга, до която се е докоснал Вапцаров преди смъртта си и я показа в оригинал на събралата се публика. "Вапцаров не е написал предсмъртно писмо, обаче, излизайки от килията, е подарил една книжка "Моторни песни", с която е бил арестуван, на надзирателя и я е надписал с много ситни букви "На Кирчо Виденов с най-добри чувства"." Александрова обясни, че вътре в нея има редакторски бележки по стиховете на Вапцаров, както и текстът на визитната му картичка и къде другаде е публикувал стихотворения. Надзирателят обаче се страхувал много от тази книга, държал я в джоба си и искал да се отърве от нея, каза тя. Така, когато през 1947 г. бащата на Ивайла Александрова попада в затвора по обвинението, че е организатор на селска въстаническа армия, Кирчо Видински в един момент му я подарява. С нея в джоба си баща ѝ прекарва в затвора три години и половина, но след излизането оттам той също се страхува от нея и отивайки си в родното село, слага там печата на библиотеката, както и измислен номер, под който ужким се е съхранявала, за да изглежда, че я е откраднал. "Когато сега я отварям, винаги виждам и страха на баща си", завърши тя.

/ЛМ/